слънце

Изповедта на една неродена сълза/ Confessions of an unborn teardrop

От къде идваш?

From a land far far away.

Кой те праща?
ََ
A distant thought from the beginning of time.

Кои са роднините ти?

Illusions of passions.

А кои са приятелите ти?

Sources of the unforgettable and dreams for the impossible.

От кога пътуваш?

Since the feeling of pain.

Какво те спира?

A smile in the time of sorrow or two understanding eyes.

Чувстваш ли се необходима на света?

Like every breath of hope or every shivering of uncontrolled feeling.

Чакаш ли края на пътуването?

We all travel slowly to our death but we are not too eager to reach the end.

А какво те кара да се будиш всяка сутрин и да продължаваш?

All the people longing to dress their emotions in me.

Ами ако те провокират чрез агресията си?

That is not possible - I will be always born of pain or joy and even the pain is out of helplessness
not of agression.

Разкажи интересен епизод от неосъществения си живот?

Once I was going through a wood of uncertainty, up a hill of ambitions and down a hill of failure, but suddenly a sunrise of a helping hand of love stopped my journey and I continued waiting the time of the valley.

Скучала ли си някога?

Never...I am either on the edge of seeing the world of the living or in search of the eyes most deserving me. Such an interesting journey.

Какво е посланието ти към всички очакващи присъствието ти без дори да подозират?

Don't be afraid of me. Call me whenever you need a portion of relief.

Каква роля предпочиташ - на тъгата или на щастието?

I should probably say happiness, but to be honest there isn't a more rewarding role than that of the intence outburst of deep pain - it's like coming to the world in fire and ending your life in it. I can't bear the thought that I will be just an accesory of happiness.

Желая ти успех!

My success will be somebody's sadness or pain but even so I wait for it impatiently...

formal

Listening to a tune of the past. Thinking of forgotten moments of the future. When "I live" will become "I'm living". When a moment will become an universe that wraps you and makes you feel untouchable by all the details surrounding you? Fight confusion and uncertainty...or learn to live with them? Speaking the silence and staying dump in the crowd of expectations.

Вървим по тясна пътека. Дърветата галят търсещите очи. Къде беше тази къща. Идвали сме няколко пъти преди, но винаги с някого, който знае къде е. Този път просто взехме ключа и решихме, че сами ще я открием. Пък и разходката в гората си заслужаваше. Решихме да спрем да обядваме на една полянка някак скрита в гората. Той извади бутилката вино, която бяхме взели от кварталния супер, където вече всички продавачи ни познаваха. На единия наскоро му се беше родила дъщеричка. Питаше ние не се ли замисляме по въпроса. Аз само се усмихнах, а Алекс се пошегува, че само с мислене не става. Той обичаше да се шегува, когато не иска да обсъжда някоя тема. Аз съм свикнала. Разсмива ме, но ми остава странното чувство, че си премълчава нещо. Преди година не съм и вярвала, че аз ще искам да водим сериозни разговори. Радвах се на всички лудости, които правим заедно и това ми стигаше, за да знам, че искам да сме заедно.
Седнахме и се заслушахме. В горската тишина. Различна от градската. В гората не е тихо. Вятърът кара дърветата да шумолят, клоните леко се галят един друг и си шепнат тайните на планината. Птиците вечно обсъждат някоя спорна тема от многообразния си летателен или гнездови живот. И все пак те пронизва спокойствие. В града не е така. Дори да затвориш всички прозорци и да си спечелиш тишина, лесно губиш спокойствие. Мислите те човъркат като чeрвейчета дървената маса в хола. Само в тишината чуваш упорития скърцащ звук.
Той отвори виното, наля в две стъклени чаши (това беше единственият лукс, който си позволихме да донесем в горските дебри). Каза ми 'наздраве', леко разсеяно - още се чудеше на къде ще поемем за къщата. Направих му забележка, че не ме е погледнал в очите, когато го е казал. Той направи жест в смисъл 'сори, разсеях се' и отново вдигна чаша, този път с поглед търсещ моя.

- Колко още остава според теб?
- Предполагам, че за по-малко от час ще стигнем. Стига да не объркаме пътя.
- Е, нали имаш идея къде сме, надявам се няма да има други проблеми.
- Спокойно, в най-лошия случай до довечера ще я намерим. - смее се.
- Аз друго не разбрах - колко дни ти отпуснаха от работа да се шляеш по горите. Първо ми каза, че само 3 дни, а сега ми заявяваш, че може да те няма и седмица.
- Ти пък сега оплакваш ли се? - смее се.
- Не, знаеш, че се радвам, но исках да знам всичко наред ли е.
- Всичко е наред, просто напоследък няма много работа и ми дадоха един месец неплатен отпуск. Но не се безпокой, за всеки случай ще си потърся друга работа. Даже съм си пуснал сиви-то на няколко места и ще видим какво ще стане.
- Не се притеснявам, но защо не ми каза?
- Не исках да те тревожа, знам, че и ти си имаш достатъчно проблеми, особено с тези изследвания. Кога ще излязат резултатите?
- Другата седмица.
- Какво каза лекарят, мисли ли че може да се окаже нещо сериозно?
- Каза, че не може да се ангажира със становище преди да е видял резултатите. Но както и да е. Не дойдохме тук да си говорим за проблеми. Да пием за това, че сме тук, заедно и че ни предстоят няколко дни далеч от другата ни реалност. Наздраве!
- Наздраве!

Сякаш премина сянка пред очите му. Може и да се лъжа, но той не ми казваше нещо. Дали е свързано с работата му или имаше нещо друго. Когато и да го питах ми отговаряше, че всичко е наред и че си въобразявам. Но дали беше така.

Една седмица по-рано. Звъни телефон...
- Ало. Как си мило?
- Здравей.
- Защо си толкова официален. Няма ли да ме питаш как съм, да кажеш че ти липсвам. Какво е това "здравей".
– Как си?
- Как да съм. Няма те. Кога ще се видим?
- Виж, в момента не мога да говоря. Тя ще си дойде всеки момент. Ще ти звънна по-късно. Приятна вечер. Чао.
- Защо се държиш така...о.к...чао.
*
- Здрасти. Кой беше на телефона? Чакам една приятелка да ми се обади да се разберем нещо за утре сутринта за работа.
- Не беше тя. Някакви ми пробутваха някакви рендета по телефона. Как мина денят ти?
- Ами както обикновено. Работа, обяд с колегите и броене на минутите до края на работния ден. А при теб. Защо не ме целуваш, какво посрещане е това? - смея се. - Пак започваш с официалностите и после се сещаш за такива неща. - смея се.
***
Стигнахме в къщата малко преди да се стъмни. Беше хладно и Алекс запали камината. Отворихме и втората бутилка вино. Той ме прегърна, но сякаш някакво пространство ни делеше. Не физически. Съзнанието ми беше разпиляно...'"..най-сетне сме тук заедно...къде ли са чаршафите..трябва да проверя в онзи шкаф..да мисля, че са там...той е замислен...къде ли е бил в сряда, отговори ми леко уклончиво като го питах...ще си запаля цигара...защо ми е неловко...ние сме си същите хора...или не...той дали знае за миналото лято...дали това го измъчва и не иска да знам, че знае...виното е хубаво..дали не пия твърде много...не ми пука..."
"Той върви бавно към мен, но аз незнайно защо се дърпам. Нещо ме дърпа назад. Някакво животно...Но аз искам да го прегърна да е до мен, да се чувствам защитена...изведнъж той изчезва..не уж е той, но лицето не е неговото...но чие е...чувам "Thank you" на Dido и си мисля, че сънувам..но ако е така как го мисля докато се случва." Събуждам се. Той пише. Какво ли? Не смея да го прекъсна, но любопитството ме побърква.
- Какво пишеш?
- А..ти защо не спиш? Ами нищо особено..
- Може ли да погледна..
- Когато го завърша, не искам още да ти го показвам.
- Но какво е? Разказ, писмо..?
- Ще видиш. - усмихва се.
- Мразя да ми отговаряш така. Но добре, в името на творечеството ще си сдържа любопитството. - усмихвам се, целувам го и отивам до кухнята за чаша вода.
Завива ми се свят, леко ми пичернява и краката ми омекват...шум в ушите и тишина...

Listening to a tune of the past. Thinking of forgotten moments of the future. When "I live" will become "I'm living". When a moment will become an universe that wraps you and makes you feel untouchable by all the details surrounding you? Fight confusion and uncertainty...or learn to live with them? Speaking the silence and staying dump in the crowd of expectations.

wine and/vs. shrimps?

Скаридите изстиваха...На кого му беше до скариди. Л. отиде до тоалетната и се погледна в огледалото. Номокри си лицето, като внимаваше да не размаже грима си. Върна се с отмерени крачки към масата и с периферното си зрение забеляза крадешком хвърлените й погледи от някои от другите вечерящи. Седна и погледна М. в очите. Но за кратко. Покривката е бяла, но петънце от червеното вино е нарушило естеството на цвета.

- Виж...Не знам от къде да започна. - отново го погледна, този път по-продължително, за да усети евентуален скептицизъм или скрито предположение (винаги я оставяше с чувството, че знае какво е решила да му каже). - Снощи получих много интересен имейл от генералния директор на списанието. В общи линии иска от мен да замина за Германия при него и да поема повече отговорности в главната редакция на немското издание. Това си е един вид повишение, но не знам готова ли съм да зарежа живота си тук... и теб... Какво мислиш по въпроса?

- Знаеш какво ще ти кажа. От месеци насам ти е ясно аз как виждам нещата. Ти си тази, която се колебае. А сега си имаш и прекрасен повод да вземеш решение. Искаш ли да останеш с мен или ще предпочетеш скока в кариерата си?

- Не е толкова просто. Знаеш, че означаваш много за мен...Но това е прекрасна възможност. Ти не би ли дошъл с мен. Твоята фирма има филиал в Берлин, може да поискаш да те прехвърлят. Ще сменим малко пейзажа, ще се запознаем с нови хора...

- Не поставяй нещата така. Проблемът не е дали ще дойда с теб, а дали си готова да дадеш шанс на отношенията да се развият, да виждам в очите ти, че искаш да си моя, а не всеки път да усещам как се опитваш да ме провокираш аз да те напусна, за да не се чувстваш виновна.

Настъпи кратко мълчание. Той я гледаше въпросително. Тя знаеше, че той е прав, но не беше способна да си признае. Л. беше силна личност с мнение и отстояваше позициите си, но в личния си живот продължаваше да се чувства уязвима, като момиченце. Но имаше и нещо друго. Нещо, което тя никога не му каза. Просто го целуна и излезе. Съмненията й продължаваха да бушуват, но тя си каза стига и се опита да мисли за друго.

...и минаха 3 месеца

Тъмна стая. Светлините от съседния блок се виждаха. Повечето прозорци имаха завеси или щори. Но в един от незакритите се виждаше млада жена. Беше застанала на прозореца с чаша червено вино в ръка. Изглеждаше леко объркана. Какво ли се въртеше в главата й..."Защо го напуснах...Всъщност, тогава ми изглеждаше правилното решение. Кога можем да сме сигурни за тези неща, ако уж вървят добре..." Едва ли си мисли това. Все пак би си го мислила, ако след миг симпантичен мъж не се приближи и не я целуна... Л. и М?

"...Изборната агитация ще бъде позволена до дванадест часа през нощта на шести юни. Ще бъдат предприети мерки срещу нарушителите... Продължаваме с новина от Варна, която шокира жителите на един от кварталите..."

Тя се събуди обляна в пот и се опитваше да разбере какво се бе случило и кое беше плод на подсъзнанието й. Телфонът звънна. М. й каза, че е долу и я чака в колата и я попита дали е съгласна да отидат в онова симпатично рибно ресторантче, в което се бяха запознали преди година.

Some great and funny ideas I bumpted into ;)

За съжаление не знам кои са авторите, но пък мен ме накараха да се усмихна :) Пожелавам ви същото :)

Where?

I came back to the beginning and still no clues for the next levels...

dreaming of exploring the world...

Опорни точки

Отвориха карта на града и се опитаха да открият къде се намират и колко е далеч целта. Тримата гледаха картата, но всеки виждаше различни неща. Единият се опита да намери квартала, където беше ходил преди три години на гости на един колега от фирмата, защото беше убеден, че от там знае как да стигне до центъра, а от там до търсения парк с езерото. Другият, който за пръв път беше в този град затърси улицата, на която се намират, за да прецени как най-лесно ще стигнат с колата до парка. А третият, ако трябва да бъдем точни - третата, си мислеше колко време им трябва на приятелите й, за да кажат, че всеки от тях е сигурен, че знае от къде трябва да минат (като почти беше сигурно, че ще са две противоположни посоки). Тя ги познаваше от четири години и беше свикнала на честите им спорове, за които вече мислеше, че са част от причините още да са приятели. Не че беше хубаво да ги слуша да се карат, но знаеше, че това не е истински конфликт, а просто всеки се опитаваше да се изкара водачът... И тя беше права - след половин час обикаляне в една или друга посока и спорове между двамата, най-сетне се разбраха и тръгнаха по ориентирите, които им даде един минувач.

Най-сетне стигнаха. За съжаление, не бяха първи. Другата част от компанията вече беше там и сега загубилите баса трябваше да купят бира за всички. Но няма значение. Или поне не за нея. За двамата й спътници това си беше удър по честолюбието. Но и това се преживява. Вече беше уговорен нов бас и те бяха решени да спечелят - никой не можеше да пие бира по-бързо от тях двамата. За нея беше смешно как безспирно залагаха на какви ли не глупости. Дори малко безумно, но все пак ги обичаше. Обичаше ги. С единия се чувстваше, все едно е намерила сродната си душа, а с другия неосъществената любовна история, която се превърна в привързаност, по-силна от връзките й с другите й приятели. Гледаше ги как като хора идващи от двудневна самотна "екскурзия" в пустинята жадно поглъщат хладната бира. Усмихна се. Изглеждаха, като малки деца, които се състезават за любимата си играчка. Защо, въпреки че бяха толкова различни и на моменти далечни от нея, не можеше да си представи живота без тях? Единият й даваше криле, когато не виждаше перспектива за прогрес (емоционален или творчески), а другият я връщаше по-близо до повърхността на реалността, когато почнеше да се самозабравя. Започна да си спомня моменти от миналото. Стана й забавно като се сети как се запознаха. Първият я заговори пред университета. Попита я къде в района да намери кафене с наистина добро кафе, защото разбира се бил познавач и не искал да дразни изтънчените си рецептори с нещо долнопробно, като и предложи, ако наистина му хареса да я заведе, където тя пожелае. Първо го помисли за луд, който нескопосано я сваля. Но пък се сети, че има да губи около час до следващата лекция и идеята за кафе (в ден след поредна неспокойна нощ) не беше толкова лоша. И така вече четвърта година продължаваше да го включва в краткия списък на много, много близки хора, без които ежедневието й беше като почти нареден пъзел, на който липсва последната част точно посредата. Всъщност в списъка беше само и другият й спътник от преди малко. С него се запозна на доста по-банално място - на купон, но пък не по малко запомнящо се. Той цяла вечер се заяждаше. Но й харесваше, че има достоен съперник в споровете. Явно и на него, защото от тогава не минаваше ден без да се чуете или видите. Е, още ти е мъка, че не се получи нещо повече от приятелство, но и то си струва. Той обича жена си, но знаеш, че с теб отношенията му са специални. Не че е много успокояващо да знаеш, че след като ти е разказал за всички вдъхновяващи или потискащи моменти от настоящето и си видяла в погледа му, че и той не може без теб, се е върнал при жена си и й е казал, че я обича. Но въпреки че тези двамата никога нямаше да бъдат изцяло нейни, я радваше мисълта, че ги има до себе си.

Какво ще се случва тепърва? По-добре, че не знае...но те ще са там...Нали?

НО...

* чакам предложения :)

xoxo lilly of the valley

attempts in design

Am I too lost..

Напоследък не намирам вдъхновение за писане, но пък много се забавлявам с новите brushes във Photoshop, които си свалих тези дни :)

С пожелание за вдъхновени дни,
xoxo lily of the valley

new idea ;)

photoshop new brushes ;)

a few thoughts...

На 21 съм, почти на 22 и се чудя до кога ще очаквам нещо, което дори не мога да опиша точно...Може да му се вика щастие, ама кой може да ми каже точно определение за него. Има много неща, които ме карат да се усмихвам, да се зарадвам, да почувствам еуфория да преминава през мен и да ме кара да се чувствам жива! Но щастие ли е това или просто физиология (прехвалените хормони, които едва ли не управляват мозъка ни).. И все пак е вдъхновяващо.. Ех, да..Вдъхновяващо- май това е най хубавото усещане :))) А музите за него - сами ли идват или да си ги търсим, да си самовнушаваме, че ни е хубаво и да вярваме, че положителното мислене действа.. ;)

И..пак се отплеснах в размишления..искам да се науча да пиша поезия (ако изобщо става с учене ;), за да мога да казвам всичко в два реда..в две думи ;)

Като стана дума за поезия идва Св. Валентин - хайде да се обичаме ! Хаха, ми нали е празник. Хубаво е да си намираме поводи за празнуване, ама то любовта си е състояние на духа (или я свързваме с някой симпатичен загадъчен левент, който ни е накарал да потрепнем само с поглед ;)... Абе и това си е друго понятие, което всеки сам си го определя.. За себе си знам, че има хора, които обичам и с които бих си прекарала празника, а МЪЖЪТ..е, някои ден (дай боже ;) и той ще се появи ;)

Последно за днес си пожелавам да започна да мечтая по-цветно ;))) И на вас ви го пожелавам..реалността е станала доста сива напоследък (и не само)...

xoxo lilly of the valley

tenderness

beginning...

Feeling like a baby in writing...but I've put my beginning :) Wish me luck ;)