Listening to a tune of the past. Thinking of forgotten moments of the future. When "I live" will become "I'm living". When a moment will become an universe that wraps you and makes you feel untouchable by all the details surrounding you? Fight confusion and uncertainty...or learn to live with them? Speaking the silence and staying dump in the crowd of expectations.Вървим по тясна пътека. Дърветата галят търсещите очи. Къде беше тази къща. Идвали сме няколко пъти преди, но винаги с някого, който знае къде е. Този път просто взехме ключа и решихме, че сами ще я открием. Пък и разходката в гората си заслужаваше. Решихме да спрем да обядваме на една полянка някак скрита в гората. Той извади бутилката вино, която бяхме взели от кварталния супер, където вече всички продавачи ни познаваха. На единия наскоро му се беше родила дъщеричка. Питаше ние не се ли замисляме по въпроса. Аз само се усмихнах, а Алекс се пошегува, че само с мислене не става. Той обичаше да се шегува, когато не иска да обсъжда някоя тема. Аз съм свикнала. Разсмива ме, но ми остава странното чувство, че си премълчава нещо. Преди година не съм и вярвала, че аз ще искам да водим сериозни разговори. Радвах се на всички лудости, които правим заедно и това ми стигаше, за да знам, че искам да сме заедно.
Седнахме и се заслушахме. В горската тишина. Различна от градската. В гората не е тихо. Вятърът кара дърветата да шумолят, клоните леко се галят един друг и си шепнат тайните на планината. Птиците вечно обсъждат някоя спорна тема от многообразния си летателен или гнездови живот. И все пак те пронизва спокойствие. В града не е така. Дори да затвориш всички прозорци и да си спечелиш тишина, лесно губиш спокойствие. Мислите те човъркат като чeрвейчета дървената маса в хола. Само в тишината чуваш упорития скърцащ звук.
Той отвори виното, наля в две стъклени чаши (това беше единственият лукс, който си позволихме да донесем в горските дебри). Каза ми 'наздраве', леко разсеяно - още се чудеше на къде ще поемем за къщата. Направих му забележка, че не ме е погледнал в очите, когато го е казал. Той направи жест в смисъл 'сори, разсеях се' и отново вдигна чаша, този път с поглед търсещ моя.
- Колко още остава според теб?
- Предполагам, че за по-малко от час ще стигнем. Стига да не объркаме пътя.
- Е, нали имаш идея къде сме, надявам се няма да има други проблеми.
- Спокойно, в най-лошия случай до довечера ще я намерим. - смее се.
- Аз друго не разбрах - колко дни ти отпуснаха от работа да се шляеш по горите. Първо ми каза, че само 3 дни, а сега ми заявяваш, че може да те няма и седмица.
- Ти пък сега оплакваш ли се? - смее се.
- Не, знаеш, че се радвам, но исках да знам всичко наред ли е.
- Всичко е наред, просто напоследък няма много работа и ми дадоха един месец неплатен отпуск. Но не се безпокой, за всеки случай ще си потърся друга работа. Даже съм си пуснал сиви-то на няколко места и ще видим какво ще стане.
- Не се притеснявам, но защо не ми каза?
- Не исках да те тревожа, знам, че и ти си имаш достатъчно проблеми, особено с тези изследвания. Кога ще излязат резултатите?
- Другата седмица.
- Какво каза лекарят, мисли ли че може да се окаже нещо сериозно?
- Каза, че не може да се ангажира със становище преди да е видял резултатите. Но както и да е. Не дойдохме тук да си говорим за проблеми. Да пием за това, че сме тук, заедно и че ни предстоят няколко дни далеч от другата ни реалност. Наздраве!
- Наздраве!
Сякаш премина сянка пред очите му. Може и да се лъжа, но той не ми казваше нещо. Дали е свързано с работата му или имаше нещо друго. Когато и да го питах ми отговаряше, че всичко е наред и че си въобразявам. Но дали беше така.
Една седмица по-рано. Звъни телефон...
- Ало. Как си мило?
- Здравей.
- Защо си толкова официален. Няма ли да ме питаш как съм, да кажеш че ти липсвам. Какво е това "здравей".
– Как си?
- Как да съм. Няма те. Кога ще се видим?
- Виж, в момента не мога да говоря. Тя ще си дойде всеки момент. Ще ти звънна по-късно. Приятна вечер. Чао.
- Защо се държиш така...о.к...чао.
*
- Здрасти. Кой беше на телефона? Чакам една приятелка да ми се обади да се разберем нещо за утре сутринта за работа.
- Не беше тя. Някакви ми пробутваха някакви рендета по телефона. Как мина денят ти?
- Ами както обикновено. Работа, обяд с колегите и броене на минутите до края на работния ден. А при теб. Защо не ме целуваш, какво посрещане е това? - смея се. - Пак започваш с официалностите и после се сещаш за такива неща. - смея се.
***
Стигнахме в къщата малко преди да се стъмни. Беше хладно и Алекс запали камината. Отворихме и втората бутилка вино. Той ме прегърна, но сякаш някакво пространство ни делеше. Не физически. Съзнанието ми беше разпиляно...'"..най-сетне сме тук заедно...къде ли са чаршафите..трябва да проверя в онзи шкаф..да мисля, че са там...той е замислен...къде ли е бил в сряда, отговори ми леко уклончиво като го питах...ще си запаля цигара...защо ми е неловко...ние сме си същите хора...или не...той дали знае за миналото лято...дали това го измъчва и не иска да знам, че знае...виното е хубаво..дали не пия твърде много...не ми пука..."
"Той върви бавно към мен, но аз незнайно защо се дърпам. Нещо ме дърпа назад. Някакво животно...Но аз искам да го прегърна да е до мен, да се чувствам защитена...изведнъж той изчезва..не уж е той, но лицето не е неговото...но чие е...чувам "Thank you" на Dido и си мисля, че сънувам..но ако е така как го мисля докато се случва." Събуждам се. Той пише. Какво ли? Не смея да го прекъсна, но любопитството ме побърква.
- Какво пишеш?
- А..ти защо не спиш? Ами нищо особено..
- Може ли да погледна..
- Когато го завърша, не искам още да ти го показвам.
- Но какво е? Разказ, писмо..?
- Ще видиш. - усмихва се.
- Мразя да ми отговаряш така. Но добре, в името на творечеството ще си сдържа любопитството. - усмихвам се, целувам го и отивам до кухнята за чаша вода.
Завива ми се свят, леко ми пичернява и краката ми омекват...шум в ушите и тишина...
Listening to a tune of the past. Thinking of forgotten moments of the future. When "I live" will become "I'm living". When a moment will become an universe that wraps you and makes you feel untouchable by all the details surrounding you? Fight confusion and uncertainty...or learn to live with them? Speaking the silence and staying dump in the crowd of expectations.
