Опорни точки

Отвориха карта на града и се опитаха да открият къде се намират и колко е далеч целта. Тримата гледаха картата, но всеки виждаше различни неща. Единият се опита да намери квартала, където беше ходил преди три години на гости на един колега от фирмата, защото беше убеден, че от там знае как да стигне до центъра, а от там до търсения парк с езерото. Другият, който за пръв път беше в този град затърси улицата, на която се намират, за да прецени как най-лесно ще стигнат с колата до парка. А третият, ако трябва да бъдем точни - третата, си мислеше колко време им трябва на приятелите й, за да кажат, че всеки от тях е сигурен, че знае от къде трябва да минат (като почти беше сигурно, че ще са две противоположни посоки). Тя ги познаваше от четири години и беше свикнала на честите им спорове, за които вече мислеше, че са част от причините още да са приятели. Не че беше хубаво да ги слуша да се карат, но знаеше, че това не е истински конфликт, а просто всеки се опитаваше да се изкара водачът... И тя беше права - след половин час обикаляне в една или друга посока и спорове между двамата, най-сетне се разбраха и тръгнаха по ориентирите, които им даде един минувач.

Най-сетне стигнаха. За съжаление, не бяха първи. Другата част от компанията вече беше там и сега загубилите баса трябваше да купят бира за всички. Но няма значение. Или поне не за нея. За двамата й спътници това си беше удър по честолюбието. Но и това се преживява. Вече беше уговорен нов бас и те бяха решени да спечелят - никой не можеше да пие бира по-бързо от тях двамата. За нея беше смешно как безспирно залагаха на какви ли не глупости. Дори малко безумно, но все пак ги обичаше. Обичаше ги. С единия се чувстваше, все едно е намерила сродната си душа, а с другия неосъществената любовна история, която се превърна в привързаност, по-силна от връзките й с другите й приятели. Гледаше ги как като хора идващи от двудневна самотна "екскурзия" в пустинята жадно поглъщат хладната бира. Усмихна се. Изглеждаха, като малки деца, които се състезават за любимата си играчка. Защо, въпреки че бяха толкова различни и на моменти далечни от нея, не можеше да си представи живота без тях? Единият й даваше криле, когато не виждаше перспектива за прогрес (емоционален или творчески), а другият я връщаше по-близо до повърхността на реалността, когато почнеше да се самозабравя. Започна да си спомня моменти от миналото. Стана й забавно като се сети как се запознаха. Първият я заговори пред университета. Попита я къде в района да намери кафене с наистина добро кафе, защото разбира се бил познавач и не искал да дразни изтънчените си рецептори с нещо долнопробно, като и предложи, ако наистина му хареса да я заведе, където тя пожелае. Първо го помисли за луд, който нескопосано я сваля. Но пък се сети, че има да губи около час до следващата лекция и идеята за кафе (в ден след поредна неспокойна нощ) не беше толкова лоша. И така вече четвърта година продължаваше да го включва в краткия списък на много, много близки хора, без които ежедневието й беше като почти нареден пъзел, на който липсва последната част точно посредата. Всъщност в списъка беше само и другият й спътник от преди малко. С него се запозна на доста по-банално място - на купон, но пък не по малко запомнящо се. Той цяла вечер се заяждаше. Но й харесваше, че има достоен съперник в споровете. Явно и на него, защото от тогава не минаваше ден без да се чуете или видите. Е, още ти е мъка, че не се получи нещо повече от приятелство, но и то си струва. Той обича жена си, но знаеш, че с теб отношенията му са специални. Не че е много успокояващо да знаеш, че след като ти е разказал за всички вдъхновяващи или потискащи моменти от настоящето и си видяла в погледа му, че и той не може без теб, се е върнал при жена си и й е казал, че я обича. Но въпреки че тези двамата никога нямаше да бъдат изцяло нейни, я радваше мисълта, че ги има до себе си.

Какво ще се случва тепърва? По-добре, че не знае...но те ще са там...Нали?

НО...

* чакам предложения :)

xoxo lilly of the valley